Тази седмица парашата завършва първата част от историята на Изхода от Египет – робстовото е преминало, наказанията, включително и най-тежкото, десетото, вече са в историята и еврейският народ се готви за път. Но в края на парашата историческата част поспира, за да ни запознае със серия от закони и правила – първата такава серия, важни както за отбелязването на празника Песах, така и генерално в еврейската традиция. И именно тук в края на параша Бо се появява следното изречение, станало едно от основните в четенето на Агадата за Песах: „И да разкажеш на твоя син: Това е, което Б-г направи за мен, когато ме изведе от Египет.“ Което повдига и определен въпрос – защо трябва да разказвам точно? Не е ли по-лесно детето ми да прочете? Или просто да му покажа? Големият сефарадски равин Хаим ибн Атар (Ор Ахаим) тълкува този текст като казва, че разказването тук е много важно и думите ни, предавайки историята на Изхода трябва да са убедителни и твърди и гъвкави като сухожилия. Което може би още повече ни обърква, но ако се замислим за предаването на традицията на следващото поколение, ще можем да видим какво имат предвид както Тората, така и Ор Ахаим. Защото предаването на следващите поколения е изключително важно. Това е начинът по който културата и традицията ни са оцелели в продължение на хилядолетия. И има няколко начина за това. Единият е простият начин – като просто кажем на детето – ето, чети, това е важно, научи го. И ако то ни попита защо – обикновено отговорът е – ами не знам, може би ще ти потрябва някой ден, ама и аз съм го учил и аз съм ходил на училище – сега и ти трябва. Другият е вариантът, който предлага Тората. Когато ние като родители, учители и възрастни застанем пред следващото поколение и покажем нещата през нашия поглед: защото Тората не казва – Това е, което Б-г направи за еврейския народ преди 3000 години. А казва: Това е, което направи за мен. И да – аз в 2018 години не съм излезнал от Египет, но това е моята история, която искам да разкажа, пречупена през моята призма и моето съвремие. И както казва Ор Ахаим – трябва да е твърда (да не кажем – ами тя е такава, ама не съм сигурен, ама не знам), но в същото време гъвкава – видяна през моя опит, с примери от нашия живот, така че човекът срещу нас да се отнесе към нея. И ако си казвате – това не е ли работа на учителя, мен какво ме засяга тази параша, всъщност не сте прави… Защото парашата казва – ти да разкажеш – всеки един от нас има това задължение – да предаде традицията, обичаите, морала и ценностите на следващото поколение, отнасяйки се към тях и пречупвайки ги през съвремието ни. Така че да запалим в следващите след нас нещо, което така да гори, че и след 50 години те да стоят и да предават на следващите и по-следващите и т.н. И ето това ни пожелавам този Шабат – да намерим малко време, всяка седмица, по пет минути – и да разкажем на децата ни за всичко онова, което за нас е важно, ценно и смислено. Шабат Шалом.