Главен Равин на Софийската синагога е Равин Йоел Йифрах
Главен равин на Софийската синагога е Йоел Йифрах. Той е завършил Йешива Пахад Йизхак в Йерусалим и е ръкоположен от равин Яков Перес в Сефарадския Бейт Мидраш в Йерусалим. През 2016 г. е избран от ЦИДС за главен равин в София. Той се грижи за осигуряването на кашрут, служи като кантор в синагогата, ръководи погребалните церемонии, преподава Тора и води курс по гиур. Равин Йифрах е женен и е баща на две деца.
(Текстът е от книгата „Българските евреи: жива история” на Клайв Левиев-Сойер и Иманюел Маркус, издадена от ОЕБ „Шалом” през 2018 г.)
Равините в България
Роден в Толедо, Испания, през 1488 г., Йосиф Каро е изведен на 4-годишна възраст от семейството си, което бяга след издаването на Алхамбрийския едикт. Семейството се установява първо в Португалия, а след това, през 1497 г., в Никопол по времето на Османската империя.
В Никопол сам бащата на Каро се заема с образованието му за равин. Каро се жени два пъти, първо за дъщерята на известния талмудист Исак Саба, а след смъртта ѝ – за дъщерята на Хаим Албалаг, друг известен талмудист.
През 1475 г. излиза голямата творба на Йосиф Каро „Бет Йосеф“, обединяваща правните решения на големите талмудисти Моисей Маймонид, Ицхак Алфаси и Ашер бен Йехиел. Тази кодификация по-късно се появява в по-сбит вид в „Шулхан арух“ („Застланата маса“) и е авторитетен източник и до днес.
През 1646 г. Каро завършва „Магид Мешарим“, дневник с мистични писания за Мишна – неписаните закони.
Равин Каро се премества в Одрин около 1520 г., в Солун през 1533 г. и след това в Истанбул, достигайки Сафед в Османската империя (днес в границите на Израел) около 1535 година. В Сафед той е назначен за член на равинския съд Бет Дин на Яков Бейрав. Там Каро също основава йешива. След смъртта на Бейрав Каро е назначен да ръководи равинския съд заедно с равин Моше от Трани. Tози съд е от решаващо значение в региона, a Каро е смятан за най-великия равински законоучител от времето на Маймонид насам. Каро умира в Сафед през 1575 година.
Давид бен Абрахам Пипано е бил главен равин на България от 1920 до 1925 година. Роден в Солун през 1851 г., Пипано е равин на София преди назначаването му на по-висока длъжност. Преди Пипано от 1914 г. длъжността заема Хаския Шабетай Давидов, наследник на главния равин Мордехай Еренпрайс.
Пипано е автор на няколко книги, включително „Авени ха-Ефод“ от 1913 г. и „Хагор ха-Ефод“ от 1925 г., както и „Шошен ха-Ефод“ и „Ме’ил Ха-Ефод“. Той продължава да бъде цитиран в равинските законоучения и до днес, включително по въпросите на халахическото право, свързано със семейните въпроси.
Пипано, който също служи в ръководството на Равинския съвет Ав Беит Дин, умира през 1925 година. Постът на български равин ще остане свободен десетилетия до назначаването на д-р Ашер Хананел, последния главен равин на България.
Роден през юни 1869 г. в Лемберг (днес Лвов в Украйна), Мордехай Еренпрайс има кариера като главен равин на България от 1900 г. до 1914 г. и след това става главен равин на Швеция до смъртта си през 1951 г.
Еренпрайс учи в немски университети, пише за еврейски вестници и служи като равин в Джаково в Хърватия от 1896 до 1900 година. През това време той развива все по-голям интерес към ционизма и изследва понятието за нов национален юдаизъм.
По време на службата си в София като главен равин на България той чертае план за създаване на еврейски университет в столицата, в който планира да назначи изтъкнати сефарадски учени от Балканите.
Еренпрайс е главен равин по време на откриването на Централната синагога в София през 1909 г., събитие, на което присъстват важни гости, включително княз Фердинанд и висше духовенство от Българската православна църква. Докто живее в София, Еренпрайс издава и няколко списания на юдео-испански език.
Интересът на Еренпрайс към ционизма намалява, докато е в София.
В Швеция Еренпрайс основава Judisk Tidskrift („Еврейски журнал“) и се занимава с редица интелектуални дейности, включително има принос към съставянето на енциклопедии и публикува около 20 книги. През 1935 г. е назначен за професор в Стокхолмския университет.
През Втората световна война Еренпрайс е сред лидерите в усилията да се убеди шведското правителство да реагира на преследването на евреи в Унгария, което води до изпращането на Раул Валенберг в Будапеща през юли 1944 г. От времето на назначаването му до декември 1944 г. Валенберг дава закрила и подслон на евреите в различни сгради в Унгария, обявени за шведска територия.
Еренпрайс е ръководител на шведския отдел на Световния еврейски конгрес от 1944 година. Преди това ръководи агенцията в Швеция, която изпраща храна, лекарства и други помощи на евреите в Полша и други части на окупираната от нацисти Европа.
Третият главен равин на България Шимон Данковиц е роден през 1834 г. в Ченстохова в Кралство Полша.
Получава образованието си в Ченстохова, Вроцлав и Берлин, прекарва една година в Медицинската академия във Варшава и четири години в отдела по филология и история на Главната академия. През 1867 г. става равин в Краков, като напуска държавата през 70-те години на XIX в.
През декември 1888 г. е обявен за главен равин, след като получава българско гражданство. Назначението го отвежда далеч от предишната му длъжност в Бохемия.
По време на работата си Данковиц налага своите приоритети извън религиозните си и литургични задължения – подобрява качеството на образованието на еврейските деца в България и подема борба срещу антисемитизма. Тази борба е причината Данковиц по-късно да е преследван по обвинения за клевета заради агресивната си писмена защита на онези, които стоят зад процеса за кръвни клевети срещу евреи във Враца.
Данковиц е оправдан, но до началото на 1892 г. вече е достатъчно противоречива фигура, заради което се налага княз Фердинанд да го освободи от длъжност. От София той се премества във Виена, където продължава да живее с едно прекъсване в продължение на няколко години до смъртта си през 1910 година. Данковиц е запомнен като привърженик на прогресивния юдаизъм.
Мордехай Грюнвалд, главен равин на България от 1893 г. до 1895 г., е автор на „Дибре Мордехай“, издадена в София през 1894 г. на ладино.
Книгата, чието заглавие означава „Думите на Мордехай“, включва текстове за историята на еврейската общност във Видин, включително и за равините и институциите в града. Включва и обръщението на равин Грюнвалд по повод встъпването му в длъжност в новата синагога във Видин през 1894 г.
Равин Бехор Кахлон от Израел става равин на Централната синагога през 1994 г.
Очаквайте скоро!
Роден в град Шумен през 1895 г., за своите 69 години живот и вкачеството си на главен равин, Ашер Хананел се изправя пред много изпитания. Той е преследван от пронацисткия режим, а по-късно и от комунистическия, който в крайна сметка го сваля от поста му и той е последният главен равин на България.
Хананел учи право във Виена и в равинската семинария в Бреслав (дн. Вроцлав). Ционист по убеждения, той вече е главен равин в София, когато избухва Втората световна война. Това води до многократни преки конфликти с управляващите, които по това време ентусиазирао прилагат антисемитския Закон за защита на нацията от 1941 година.
Хананел се сблъсква с Александър Белев, антисемит, който ръководи правителствения Комисариат по еврейските въпроси. Белев толкова силно мрази евреите (да не забравяме печално известното му съгласие да депортира българските евреи в лагери на смъртта), че настоява раби Хананел и раби Даниел Цион, заедно с други евреи, да мият с кофи и сапун тротоара пред сградата на Комисариата на бул. „Дондуков“. Това обаче никога не се случва.
Макар че участва в протеста от май 1943 г. в София срещу плана за депортиране на евреите от града, Хананел успява да избегне арест. По-късно е задържан и сложен под домашен арест, като е освободен от изпращане в лагера в Сомовит или не е експулсиран от София поради военната си служба.
Хананел е близък приятел със софийския митрополит Стефан, за когото се смята, че го е приютил в собствения си дом, когато равинът се криел от полицията. Митрополит Стефан също е сред ключовите ръководители на Българската православна църква, подели каузата за спасяването на българските евреи от депортиране.
След края на Втората световна война Хананел става главен равин на България. След назначението му Еврейската телеграфна агенция съобщава, че в своето обръщение Хананел казал: „ще подкрепим напълно борбата срещу подстрекателите на война. Ние сме убедени, че ако народите на света твърдо застанат на страната на мира, няма да има война“.
Комунистическият режим в България се стреми да разруши всички религиозни изповедания, включително и юдаизма. През годините напрежението между режима и Хананел се засилва, тъй като комунистите се опитват да затворят синагогите или да ги ползват за други цели, какъвто е случаят с Централната софийска синагога, която искат да превърнат в светска концертна зала.
През 1962 г. Хананел е обявен за виновен и осъден на повече от четири години затвор по лъжливи обвинения точно когато се връща от екуменическа конференция в Швейцария. Обвиненията са за спекулации с валута, контрабанда на швейцарски часовници и незаконно депозиране на чуждестранна валута в предполагаемата му швейцарска банкова сметка. Пуснат е от затвора след няколко месеца заради влошено здраве.
Израелските политически групи призовават българското правителство да позволи на Хананел да емигрира в Израел. В Тел Авив още в началото на 1962 г. вносителите на петицията го номинират за нов главен равин на града. Тези искания не са взети под внимание. Хананел умира през 1964 г.
Габриел Алмоснино става първият главен равин на България през 1880 г., веднага след освобождението от османско владичество. Той заема поста в продължение на пет години.
Габриел Меркадо Алмоснино е роден в Никопол през 1805 г. Получава образованието си в Йерусалим. Той е главен равин на Никопол от 1840 до 1864 година.
Докато руснаците настъпват към София в Руско-турската война от 1877–78 г., Алмоснино, тогава главен равин на града, заедно с френския пратеник Леандър льо Ге и италианския пратеник Вито Позитано, убеждава турския управител Сюлейман паша да не опожарява града. Когато някои отстъпници не се подчиняват на заповедта на Сюлейман паша, Алмоснино, заедно с Позитано, повежда пожарникари да гасят пламъците. Алмоснино е сред официалните делегати, посрещнали руската армия в София.
Алмоснино участва в Учредителното народно събрание от 1879 г., приело Търновската конституция, в която се гарантират равни права за всички българи независимо от религията.
Българският закон оставя назначаването на главния равин в ръцете на княза, който избира да издигне Алмоснино.
Алмоснино умира през 1890 г. в Йерусалим и е погребан на Елеонския хълм.
Моше Таджер е главен равин на България от 1891 г. до 1893 г. и отново от 1898 г. до 1900 г.
Таджер е известен освен с всичко останало и като автор на книгата „Юдаизмът и Талмудът и неговите уроци“ от 1887 г., в която отхвърля твърдението, че талмудските учения превръщат евреите в нелоялни граждани на страната, в която са родени. Това представлява директно противопоставяне на антисемитските аргументи на Август Ролинг. За Таджер страната, в която човек е роден, неговото отечество, е единственият фокус на вярност. Таджер по-късно става главен равин от 1898 г. до 1900 г.
Равин Елиезер Папо е роден през 1785 г. в Сараевo, преселва се в България през Румъния и става равин на Силистра. Папо е почитан и до днес – неговият гроб в северния български град е място за поклонение за евреи, които пътуват от Израел и други страни.
Папо, който преди пристигането си в Силистра е главен равин на Букурещ, е автор на книгата „Пеле Йоец“, в която обсъжда мусар (етика) за ежедневието на евреите.
Другите му творби са „Елеф Хамогеин“, „Орос Ейлим“, „Хесед Л’алофим“ (по темата за „Орах Хаим“), „Яалзу Хасидим“ (по темата за „Сефер Хасидим“ ) и „Ходеш Хаг Хаавив“. Неговата „Бейт Тефила“ (книга с молитви) съдържа молитви за конкретни случаи, включително и за благосъстоянието на еврейския народ. Тя е отпечатана на ладино и иврит.
Раби Папо е застъпник за благочестие и преданост към Божиите заповеди, без да се отдава твърде много внимание на светски неща, като парите например. Той подчертава, че е жизненоважно човек да се придържа към отдавна установените от равините традиции.
Когато в Силистра избухва огнище на холера, равин Папо безкористно помага на болните, като създава „пояси“, за да предотврати разпространението на болестта, и лично подпомага населението. Всичко това е за сметка на собствения му живот. Той умира само на 41 години.
Якир Бакиш, известен като Пресиадо Бакиш, е вторият главен равин на България, служил от 1885 до 1889 г.
Роден в София през 1828 г., той става главен равин на България и ръководител на религиозния съд Бейт Дин. Бакиш е един от четиримата делегати на Първия ционистки конгрес, проведен в Базел в Швейцария през 1897 г. Очевидно поради някакъв спор относно силните му ционистки убеждения той не е назначен за втори мандат като главен равин.
Бакиш умира през 1910 г. на 82-годишна възраст в Йерусалим.
На 20 февруари 1908 година в Одрин се ражда Хариби Мешулам זצ״ל - хазан на Централната софийска синагога в продължение на цели петдесет години, от 1945 до 1995 година. През 1983 г. Хариби Мешулам е удостоен с орден "Кирил и Методий" - II степен за заслуги. Днес неговото име носи внукът му Хаим, който споделя обичта на своя дядо към синагогата и българската еврейска общност.
Можете да прочетете още тук
Даниел Цион е роден през 1883 г. в Солун. Религиозното си образование получава в Израилтянския институт в Солун, чийто директор е баща му. Ръководството на йешивата (религиозно училище) в Солун през 1915 г. взема решение да изпрати Даниел Соломон Цион в София, за да изпълнява длъжността хазан в Ючбунарската синагога. Следващата година е назначен за равин и става председател на Еврейския религиозен съд. Той вижда, че българските евреи не са особено религиозни и за да повиши интереса им към Тората, основава сружеството „Шомре Щабат“ (Пазители на съботата). Освен това основава благотворителното дружество „Матан бесетар“, което има за цел да подпомага бедните евреи, сираците и вдовиците. Идвайки в България, той говори само ладино, но много бързо научава български и започва да пише и да публикува статии и беседи. Създава списание „Светлина“, издава сборникът „Еврейско брачно и бракоразводно право“ (съвместно с Алберт Варсано), превежда и публикува текстове от Талмуда. След 1944 г. издава още книгите „Пет години под фашистки гнет“ (1945), „Тройният път на новия човек“ (1946), „Еврейски празници и традиции“ (1946). Даниел Цион е проявявал интерес към другите религии и е изучавал възгледите на значими философи. Бил е запознат с духовното учение на Бялото братство и е подържал приятелски отношения с Петър Дънов. Със своите действия в полза на еврейската общност Даниел Цион застава като истински духовен водач на българските евреи.
