*Статия от списание La Estreya. За повече информация и покупка моля кликнете тук.

Пред 70-те и началото на 80-те години на миналия век бях достатъчно малка, за да бъда ангажирана напълно и изцяло от себе си. То не бе училището, външния ми вид, момчетата, приятелките и кандидатстудентските изпити – все важни и неотложни неща, между които и някак между другото за мен, погребахме дядо ми на еврейските гробища. По същия отнесен за възрастта ми начин приемах за нещо естествено баба ми да гладува един ден в годината, но преди това непременно да запасява къщата с едни корави кори безквасен хляб, наречен маца, както и да посрещаме тържествено, воглаве с майка ми и баща ми, в събота, изписаната и изрисувана бабина братовчедка танти Софи Зисман и да свещенодействаме около масата с бяла покривка и пилето с ориз. После погребахме и баба до дядо ми и аз пораснах. Вече като голяма разбрах, че малко знам за света около мен. Започнах да попълвам пропуските си, но така и не събрах смелост да отида и да се представя на хариби Хаим Мешулам – хазана на Централната софийска синагога. Той със сигурност познаваше семейството ми и можеше да ми разкаже интересни неща за еврейската общност в София. После и хариби Мешулам си отида от този свят и ние с дъщеря му Вики все се уговаряхме да се видим, за да си поговорим за тази изключителна и емблематична за синагогата личност. Най-после успяхме да се срещнем и да се разговорим, надвесени над купчина снимки и ценни семейни документи. Беше изключително преживяване – изпълнено с много любов и нежност, и малко сълзи. След този разговор знам, че нищо не знам за силата на духа и вярата, за етиката и смелостта да бъдеш и да отстояваш себе си и принципите си.

Ще се опитам да превърна диалога ни с Виктория Мешулам в неин разказ, посветен на баща й Хаим Мешулам, в дните преди честването на 100-годишнината от освещаването на любимата му синагога.

Михайлина Павлова

Папа е роден в Одрин на 20 февруари 1908 година. Баща му Мордехай Мешулам е учил юдаизъм, имал е духовно образование и е бил преподавател. Баба ми Естрея се е грижела за семейството, което е имало 11 деца. Когато баща ми бил 10-годишен, цялата фамилия се преселила в България. Папа избира да бъде духовник като баща си, учи в Рабанута и получава духовно образование. Когато го завършва, работи в синагогите в Русе, Видин, Варна, Кюстендил. С мама – името й е Мадал, но всички я познават като Бела – се срещат в Дупница. Тя имала магазинче за бродерия, работила много брюкселска дантела, бяла и цветна бродерия… Харесали се и се оженили. Помня ги много нежни един към друг. Тя му казваше „пашарико” (на ладино), което означава „пиленце”, а той се обръщаше към нея с нежното „керида” – скъпа. Бяхме много задружно семейство – мама и папа и ние със сестра ми.

Папа започна работа в Централната софийска синагога през 1945 година и остана в нея до 1995. Беше напълно отдаден на работата си. Когато през 1948 година започна голямото изселване на българските евреи към Израел, родителите ми също се подготвят – паспорти, снимки, документи, кашони с багаж… всичко е готово. Баща ми обаче в един момент прозира страшната истина – синагогата ще остане сама, без хора и без равини… Остава в България и така рашава съдбата на цялото си семейство.

Спомените ми за папа и за синагогата са неизменно свързани. Ставаше в 6 часа, казваше си молитвата и бързаше към синагогата. Чичо Сами, миличкият, го посрещаше и знаеше какво ще поиска баща ми – да отвори свещения шкаф – Арон а’Кодеш, където една до друга бяха поставени много ценните сефери (книгите – Торите). Папа ги милваше, целуваше ги и им говореше. Как ли щеше да преживее кражбата им преди няколко години?!

Баща ми имаше документи да изпълнява длъжността хазан1, моел2 и шохет3. И в онези години, когато не беше добре да показваш етническата си и религиозна принадлежност, той е извършвал бераха бе бирит4. Викаха го еврейски семейства у дома, както и го канеха да заколи животно по законите на кашера.

Никак не беше лесно делото му. Веднъж намери вратите на синагогата затворени, без обяснение. Беше дошъл да прочете молитвата си, събраха се хора и той извърши службата пред затворени врати. Помня, когато искаха да превърнат синагогата в концертна зала. Папа и мама не бяха на себе си, обикаляха по държавните инстанции. Мама, която членуваше в Духовния съвет, поиска в протоколите на заседанията, на които се обсъждаше този плоблем, да се опише битката, която те двамата са водили за спасяването на Софийската синагога. Спасиха я. Имаше и време, в което му казваха, че синагогата няма да функционира повече и да си търси друга работа…

Дали се събираха хора за службата ли? Да. Имаше и сутрешна, и вечерна молитва, но не мога да скрия, че на другия ден, където трябваше, се знаеха имената на участниците в службата. Знаеха се и са били давани от наши хора… Бяха сложни времена…

Той тежко преживя и уволнението на равин д-р Хананел. Имаше там някаква история, в която беше замесено неговото име. Въздържам се от коментари, но имам спомен, че просто се промени животът ни. Тогава папа пое цялата работа. Беше и за хазан, и за равин, и за моел, и за шохет…. Познаваше семействата на всеки един евреин, знаеше кой от кой род е, коя е майката, бащата, лелята, чичото, вуйчото… с подробности. Папа беше човек, който посрещаше хората независимо какви са – евреи, българи, арменци… Някой път му казваха: „Но ние не сме от вашата вяра!”, а той отвръщаше: „Този дом е за всички, независимо от това кой каква вяра изповядва. Вие сте добре дошли!”.

Папа знаеше румънски, турски, с мама си говореха на ладино, особено когато искаха да скрият нещо от нас със сестра ми; разбира се, говореше български и перфектно владееше иврит. Пишеше калиграфски на иврит. Викаха го да превежда стари книги от иврит. Помня, че го бяха поканили и в Народната библиотека да разчете една много, много стара еврейска книга.

Много го ценеше академик Николай Кауфман заради еврейските песни и молитвите, които изпълняваше. Папа пееше много песни на ладино и Кауфман ги записа в един много тежък период за баща ми. Той беше на легло след инфаркт, но пееше тихичко и кротко. В БАН също има негови записи. След инфаркта научи Лони Бурла да свири на шофар. В леглото, седнал го научи. Казваше: „Лони, ти, ти трябва да продължиш да свириш на шофар, защото няма кой”. За съжаление сега и Лони вече го няма… На много неща научи хората моят баща – на много вяра, на много обич, на много етика, на всички положителни качества, които трябва да притежава един човек.

След 1989 година в синагогата започнаха да идват много хора. Баща ми се радваше на младите и казваше: „Сега вече мога да си отивам, аз съм вече стар, но има млади, на които мога да предам делото си”. Идваха и възрастни, които преди не бяха стъпвали в синагогата. Бяха от еврейски семейства, но нищо не знаеха за традициите и обичаите. Баща ми беше щастлив и търпелив да разговаря с тях и да им обяснява всичко. Помагаше и даваше съвети, на никого не се сърдеше и не обвиняваше. Знаеше и се интересуваше от всичко, което става в страната ни. Гледаше новините, четеше вестници и когато идваха избори, милият ми баща ставаше в пет часа, обличаше се, нагласяше се и отиваше да гласува. Казваше ни: „Аз съм длъжен да бъда винаги дисциплиниран”. С много почит и уважение се ползваше в квартала, в който живеехме. В общността го уважаваха много, но най-голямо уважение имаше в семейството.

У дома живеехме с изключителна топлина и задружност. Въпреки неудобното таванско жилище, в което живеехме и въпреки малката заплата на баща ми, у дома на празниците Песах, Сукот и другите се събираха роднини и от мамина, и от папина страна. Беше много хубаво и много истинско. Мама беше човекът, който поддържаше у дома огъня на традициите и обичаите. Чакахме папа да даде знак, за да започне тържеството. Никога не сме изпитвали страх, че вътре в семейството ще си провеждаме нашите еврейски празници, които аз безкрайно много обичам и продължавам да обичам и спазвам.

Папа ни учеше да бъдем много добри и на никого лошо да не правим, да бъдем възпитани и етични. Един ден, на връщане от кварталната бакалийка, намерих десет стотинки. Похвалих се на родителите ми. Баща ми каза: „Там, където си ги намерила, да отидеш и да ги върнеш!”. Така бях възпитана, а днес това звучи странно. Но ако повечето хора бяха като моя баща…

Когато научи, че съм родила син и той ще носи неговото име Хаим, папа се разплака. На едни детски снимки двамата много си приличат, а и синът ми е наследил невероятния глас на папа. Племенничаката ми Меди притежава качествата на мама.

Гордея се, че съм имала такъв баща, сестра ми Естрея – също. Мисля, че наследеното възпитание и качества съм предала на сина си, ще ги предам един ден и на внуците си. Би ми се искало да съхраня човещината, да съхраня единството в нашата еврейска общност, тъй както баща ми искаше да бъде. Ще се радвам духът на общността да се запази. Мисля си, че на честването на 100-годишнината на Софийската синагога духът на баща ми ще бъде там. Няма как, той беше жив на нейното второ освещаване и пя вдъхновено в нейна чест. Ще присъства в синагогата и сега, защото той си мечтаеше тя най-после да бъде реставрирана, мечтаеше си да види пълна залата и да срещне еврейските семейства, за които доброто му сърце се тревожеше и вълнуваше.

I shall not desert the synagogue
This is the story Victoria Meshulam told of her father, haribi Haim Meshulam. He was born in Edirne in 1908. His family came to Bulgaria when he was 10 years old. He received religious education and worked at the synagogues of Rousse, Vidin, Varna, Kyustendil. For a period of 50 years, from 1945 to 1995, he worked at the Sofia Synagogue. In 1948 his family was quite prepared to leave for Israel, when he realized the horrible truth: “the synagogue will be deserted – no people, no rabbis!” So he stayed in Bulgaria and performed the duties of hazan, moel and mohet. “My father was a man who welcomed everybody in spite of the person’s background – Jewish, Bulgarian, Armenian… Some people remarked: “But we are not of your faith!”, and he replied: “This is a home for all people, no matter what their religion may be. You are welcome!” I think that at the celebration of the 100th anniversary of the Sofia Synagogue the spirit of my father will be present to meet the Jewish families which were the matter of constant emotions and worries for his good heart”.