Максим Денчев

*Статия от списание La Estreya. За повече информация и покупка моля кликнете тук.

       Когато редакторите на La Estreya ме помолиха да напиша статия за Храма в Йерусалим, се замислих за това, че думата „храм” има вече толкова много значения. Днес поставяме под нейния знаменател множество сгради, постройки и местности, които дори нямат религиозна принадлежност. Дали това е исторически и културен избор, не е ясно, но всъщност Храмове наричаме всяка църква, джамия, източните манастири високо в Хималаите, свещените места за различни религии и култове и дори сме приели да наричаме с тази дума институции, лишени от сакралност: защо наричаме театъра Храм на Мелпомена, например? (макар че там е естествено да се извършва особен вид свещенодействие). За обикновения човек храмът е място с важно значение, обвързано с полета на фантазията, с необходимостта на интелекта да се подчини на нещо по-висше.

       Какво е храм всъщност? Дали умът или душата ще дадат правилния отговор?

       Говорим ли за еврейската култура, трябва да бъдем много по-внимателни. Защото еврейската традиция никога не би си позволила да използва думата Храм просто така. Всъщност ще се учудите защо няма да споменавам синагогата в моя анализ с определението Храм. И защо непрекъснато ще изписвам думата Храм с главна буква, противно на установените правила в българската граматика. Отговорът е много прост: синагогата не е и няма да бъде Храм за евреите, а Храмът е само един и е толкова значим, че да бъде отбелязван с малка буква е невъзможно.

       След това обяснение ще изникнат още много въпроси, на които ще се опитам да отговоря в следващите няколко страници.

1. Какво е Храмът?

       Храмът е сграда в Йерусалим, построена според ТаНаХа от цар Соломон през 970 г. пр.н.е. Разрушена е първоначално от вавилонците през 586 г. пр.н.е., след това наново построена през 537 г. пр.н.е., за да бъде окончателно разрушена от римляните през 70 г. от н.е. Храмът е имал свещени и политически функции. Такива са фактите, които ни дава историята за тази изключителна сграда и нейната роля в живота на евреите. Но преди да разкажем историята й, трябва да разберем защо тя се появява като необходимост за еврейския народ. За да открием това, трябва да се върнем към историята за Изхода от Египет¹. След дълги преговори и изпратените от Бог десет наказания над Египет² Моше (или Мойсей, както го познава останалият свят) повежда евреите към Обетованата земя. Хората, които тръгват по изнурителния път обаче, въобще не са представлявали онова племе, което Бог и Моше са се надявали да поведат – част от хората дори не са имали желание да напуснат Египет, нищо не ги е обединявало освен принадлежността към едно общо семейство, нямали са общи ценности и идеали. Затова и веднага след излизането от пустинята Моше получава от Бог една книга, която и до днес обединява всички евреи по света – Тората. В нея освен че е описана историята на еврейския народ и това което го обединява, са отбелязани законите и правилата, по които този народ да съществува. Едно от тези правила се отнася и до светилището, което трябва да се изгради. В книгата Шмот (Изход) Бог заявява на Моше: И [евреите] да Ми направят светилище, за да живея сред тях.

       Именно тази заповед поражда необходимостта от пространство, което да служи за дом на Бог, място, в което да има Божествено присъствие (на иврит шехина). Две такива постройки познава еврейската традиция и тези две светилища определят два коренно противоположни периода в мисленето на еврейския народ.

       Първото светилище се нарича Скиния – преносима палатка, в която се съхранява кивотът, т.е. ковчегът с поставените в него скрижали (каменните плочи, на които са написани Десетте Божи заповеди). В Скинията се събирали свещениците, а пред нея се извършвали жертвоприношенията. Скинията била удобна за пренасяне по време на 40- годишното обикаляне на евреите из пустинята. И след като се заселили в Ханаан³, Скинията ги съпровождала навсякъде. Те я разпъвали пред армията и ужасявала враговете, което помагало на евреите да постигат победи срещу племената, живеещи в Ханаан. Скинията била символ на мирогледа на еврейския народ – един войнствен народ, готов да обикаля и да влиза в битка с враговете си за всяка педя земята, вярвайки, че му се полага.

       Това разбиране на света обаче се променя драстично. Около 400 години след влизането на евреите в Ханаан цар Давид успява да обедини всички земи на Ханаан под еврейска власт и да създаде център на държавата – град Йерусалим. Той оставя като завет на своя син Соломон да преобразува Скинията, като построи монументална сграда, която да постави точка на постоянното скиталчество на народа му. Синът изпълнява завета на своя баща и създава Първия Храм.

2. Какво е имало в този Храм?

       ТаНаХа дава много точен отговор на този въпрос. Именно въз основа на това описание днешните архитекти, археолози и учени се опитват да изградят план на Соломоновия Храм.

       Най-важното място е бил Кадош аКадошим – Светая Светих. Това е било най-вътрешното помещение в сградата. То представлявало квадратна зала с размери на дължина, ширина и височина 20 лакътя – около 8.5 м. Подът на помещението бил специално повдигнат, за да се отличава от останалата височина в сградата, която била 30 лакътя. Подът и стените били украсени с кедрово дърво и облицовани със злато. Вътре имало два херувима, изработени от маслиново дърво, с височина 10 лакътя – 4.28 м. Крилете им били също с дължина 10 лакътя, така че когато били поставени един до друг, докосвали стените и се събирали в центъра. Помещението било без прозорци, с една двойна врата. Там не можело да се влиза – единствено първосвещеникът имал това право веднъж годишно, и то на Деня на изкуплението – Йом Кипур⁴, за да иска прошка за целия народ. В това помещение, Домът на Бога, както е изисквала заповедта, се съхванявало Божественото присъствие – шехината.

       Пред Храма се намирало свещеното помещение – хекал, в което се събирали свещениците, а пред него – предверието улам. В двора на Храма се намирали Дворът на свещениците – мястото, където можели да влизат само те. Зад масивна стена и кедрови дървета бил Големият двор, където цялото население се събирало по време на еврейските празници.

       След като Храмът бил построен, той станал водещ фактор за евреите – от войнствен народ, готов да брани всяка педя земя, която има, те се превръщат в миролюбиви земеделци, готови обаче винаги да се вдигнат, когато тяхната религия, персонализирана от Храма, е в опасност.

       Първият Храм е разрушен напълно през 586 г. пр.н.е. от вавилонците, начело с цар Навуходоносор. Само половин век по-късно персите, които превземат Вавилонското царство, разрешават на евреите да си построят отново Храма, но при условие да са примерни граждани на Персийската империя и да плащат данъците си. Евреите се съгласяват и те наистина са примерни граждани не само на персите, но и на империите, които ги наследяват – тези на Александър Македонски и на елинизираните сирийци. Именно те посягат на Храма като институция, с идеята да го превърнат в храм на Зевс. Евреите не приемат тази власт толкова благосклонно колкото политическото господство, и се вдигат на въстание. Те успяват да победят и да изгонят армията на цар Антиох IV и така да преосветят своя Храм⁵. Скоро обаче на политическата сцена се появяват римляните, които малко по-малко се опитват да превърнат еврейската държава в провинция на Римската империя. Накрая те наистина постигат това, смазвайки бунта на еврейския народ. Така през 70 г. н.е. римляните влизат в Йерусалим и разрушават Храма. Тук идва логичният въпрос: Защо е толкова голямо значението на Храма? Само той ли е можел да накара един народ да се съпротивлява?

       Но преди да отговорим на този въпрос, трябва да разкажем историята на един човек – Ирод – необичан почти от никого. Римляните, които са го поставили за цар на Юдея, не са му се доверявали много и по всяка вероятност са кроели планове да го сменят. Християнската литература го описва като тиранин, готов да избива деца, за да се справи с бъдещи претенденти за трона му. Евреите са му се подигравали, отричали са еврейския му произход и не са го признавали за техен цар. Той имал тежката задача да управлява едно царство, пълно повече с врагове, отколкото с приятели. Ирод се опитвал по всякакъв начин да спечели доверието на хората и затова започва един мащабен проект, с който цели да преустрои Храма. Той не просто е искал да го реставрира, тъй като по онова време представлявал малката сграда, намираща се на върха на хълма Мория. Той смятал напълно да я събори и да създаде нещо величествено, с което да остане в историята и най-сетне да се превърне в обичан владетел. Ирод съчетава римските архитектурни образци с традициите на Храма още от времето на цар Соломон и създава наистина впечатляващ комплекс. Оградена с три стени, постройката е заемала целия хълм както по дължина и ширина, така и по дълбочина. Разкопки в Йерусалим са показали, че тунели от времето на Ирод минават през хълма на дълбочина 6 метра. Храмът на Ирод е съдържал специален двор за неевреи, помещения за жените, помещения за поклонения, както и всичко останало, което е съдържало оригиналния Соломонов храм. Много бързо този комплекс се превръща от чисто религиозен в политически, културен и търговски център на Юдея. Което ни връща на въпроса:

3. Какво е значението на Храма?

       От една страна Храмът има чисто религиозно значение: в него са влизали две основни групи хора – коенимите – свещениците, които са се грижели за всички церемонии и жертвоприношения, както и левитите⁶ – едно от 12-те колена на еврейския народ, които получават специалната задача още от времето на Моше да помагат на коенимите в Храма. Какво са представлявали жертвоприношенията? Както в повечето антични цивилизации, така и при евреите в Храма е имало кръвни и безкръвни жертви.

       Животинските жертвоприношения – само от кашерни животни⁷ са описани детайлно в Тората и през цялото съществуване на Храма са се извършвали. Неевреи са можели също да принасят жертви, защото още от времето на Соломон Храмът е осветен като дом за молитва на всички народи, не само на евреите. Значението на тези жертви можем да открием в сборника Перке Авот⁸, който, макар и записан по-късно, много широко се спира на службите в Храма. В глава 1:3 е казано: На три неща се крепи света – на Тората, на жертвите в Храма и на добрите дела. В Мишната⁹ много точно е описано как са се правили тези жертвоприношения – кога, по какъв начин и какво се е казвало.

       Безкръвни жертви по традиция са се давали три пъти годишно. Това е ставало по време на трите поклоннически празника – Сукот, Песах и Шавуот¹⁰. На тези празници всеки човек е бил задължен да пътува до Йерусалим с част от реколтата си – първите плодове на Сукот, първата ръж на Песах и първата пшеница на Шавуот – и да ги предаде в Храма. Практически целият еврейски народ се е събирал три пъти годишно на хълма около Храма и околностите му. Оттук се ражда и втората голяма функция на Храма – политическата. Коенимите, освен религиозни лидери, бързо се превръщат в политическия елит на еврейския народ – те са вземали едни от най-важните решения: от определянето на календара до решаването на външнополитическите отношения с владетелите на територията или съседите. Затова и всички владеещи Юдея много са се страхували от тези три празника. Има данни, че Рим е изпращал специални батальони – подкрепления по време на празниците – страхувайки се, че събраният на едно място еврейски народ може да се превърне в силна и непобедима армия само от една дума, изречена от първосвещеника, застанал пред портите на Храма.

       Коенимите са изпълнявали и съдебни функции – още Моше разделя народа и назначава хилядници и стотници, които да отсъждат за по-леките простъпки, а по-трудните е запазвал за себе си. Това остава традиция и по времето на двата Храма. Съдии е имало в повечето градове, но те са отсъждали само лесните дела – там, където Тората е можело да се тълкува буквално. В Храма коенимите създават една казусна система, тълкувайки Тората за по-сложните случаи и така създават това, което днес ние познаваме като Устен закон или Мишна.

       Храмът е имал и търговски функции – около него се развивала всякакъв вид търговия поради това, че са го посещавали много хора. Той е бил културен център – в него се дискутирали въпроси, свързани с Тората, коментирали са се законите, а пред Храма се изявявали най-добрите музиканти и художници. Целият активен живот на еврейското общество се въртял около този хълм в сърцето на Йерусалим.

4. А кой е управлявал Храма?

       Аарон, братът на Моше, е първият, който получава титлата първосвещеник. Той я е предал на един от своите синове и така тази титла се предавала в семейството – ако първосвещеникът е нямал син, се давала на брата от същия род. Принципът първосвещениците да са наследници на Аарон се запазва до времето на вавилонския плен от 597 г. пр.н.е., след което традицията е нарушена и първосвещеникът се избира според политическата обстановка, а не заради качествата му. Дори в последните 60 години от съществуването на Храма е имало повече на брой първосвещеници отколкото през периода, започващ от Аарон до вавилонски плен и разрушаването на Първия Храм. Тъй като положението на първосвещеника било толкова високо, смятало се, че върху него се прехвърлят всички грехове на еврейския народ. На всеки Йом Кипур първосвещеникът влизал в Светая Светих, за да иска опрощение за народа и неговите грехове. За разлика от другите свещеници, които са следвали график, той можел сам да избере в коя служба да участва. Той бил универсалният медиатор между Бог и еврейския народ. Според Талмуда той трябвало да бъде абсолютно безгрешен. Ако имал и най-малкото прегрешение, при сблъсъка си с Божественото присъствие той умирал. Затова, според традицията, този мъж влизал в Светая Светих с омотано около кръста въже, за да може да бъде изтеглен, ако не оцелее при срещата си с Бог. Дори и да оцелявал, той излизал от Храма толкова блед и изтощен, че трябвало да се възстановява известно време, преди да поднови службата си. Върху него са действали специални забрани, които иначе не засягали обикновените евреи и останалите свещеници. Мнението на първосвещеника било от изключителна важност и това, което той споделял на всеки празник пред събраните хора, ги мотивирало за едно или друго действие.

5. Какво се случва с Храма? Защо го няма, а има синагоги? Ще има ли някога Храм?

       На 10 Ав¹¹ 70 г. сл.н.е, след дълга и кръвопролитна война, римската армия най-после успява да завземе Йерусалим и да подпали Храма. От петте милиони евреи, живеещи тогава в света, в тази война загиват един милион. Много умират от глад, от пожари или разпъване на кръст. Трагедията на еврейския народ през 70-та година може да се сравни по размер само с Холокоста. Еврейският историк Йосиф Флавий описва случилото се така: Глад: Гладът надделяваше над другите страсти и разрушаваше скромността… Съпруги изтръгваха залците от устите на съпрузите си и децата правеха това с родителите си, а родителите с децата си и с тези, които им бяха най-скъпи. Не се свеняха да посегнат на всеки за последните остатъци от храна. Пожар: На 9 Ав човек можеше да си помисли, че хълмът, на който бе Храмът, е изгарящ в своите основи – така гореше от всички страни, а кръвта бе в пъти повече от огъня – и тези, които бяха заколени, бяха в пъти повече от тези, които колеха. Земята не се виждаше от мъртвите, които я стеляха. Гражданска война между евреите: Виковете на тези, които се бореха един с друг не спираха ден и нощ, а в същото време хората пееха траурни песни за загиналите си близки.

       С разрушаването на Храма се сринал и целият подреден свят на евреите. Тяхното съществуване е поставено под въпрос. Мирно живеещият народ, чиято най-голяма ценност е Храмът, вече не съществува. Евреите се превръщат в скитници, без своя родина или страна, която би пожелала да ги приеме завинаги.

       На мястото на Храма се появяват синагогите, които трябва да изпълняват неговата функция в по-малките оцелели общности, създадени от евреите. Синагогата вече изпълнява ролята на Храм на всяка една общност, молитвите са нейните жертвоприношения. Равинът заменя първосвещеника – това е новият политически, културен и религиозен център на малките еврейски държавици – общности, съществуващи в почти всеки град на света. Едно нещо обаче Храмът няма как да завещае на синагогата – събирането на всички евреи заедно. Всяка синагога и до днес събира хората от своята общност, но няма как да обедини всички евреи от целия свят на едно място.

       Според еврейската традиция обаче това положение е временно и съществува вярата, както и надеждата, че в даден момент, когато Месията се появи на Земята, той ще създаде на мястото на Храма Трети Храм, ще събере в Йерусалим евреите от целия свят и историята на обединения народ ще се случи отново.

       В началото на тази статия аз изразих отношението си към подценяването и клиширането на думата Храм. Обаче сега, когато седя и гледам към Софийската синагога през прозореца на Бет Шалом, един от двата еврейски културни дома в София, си мисля, че това, което се извисява пред мен, наистина е моят Храм – но не защото така е прието да се казва на такъв тип сграда, а защото тя носи в себе си частица от оново Божествено присъствие, обитавало големия дом на всички евреи на върха на хълма Мория в Йерусалим.

THE TEMPLE

Maxim Denchev

     When Jewish culture and tradition are concerned, the Temple is always written with a capital letter. The Synagogue is not and will never be a Temple for the Jews, as there is only one Temple and it is so significant that it is impossible to write it with a small letter. The Temple was a building in Jerusalem; according to the Tanakh it was constructed by king Solomon in 970 b.c.e. (before the Common Era). Initially it was destroyed by the Babylonian army of king Nebuchadnezzar in 586 b.c.e., after thatq in 537 b.c.e., the Persians gave permission for its reconstruction and it was finally destroyed by the Romans in 70 c.e. When the Jews left Egypt, Moses received a book from God – the Torah – which contained the following commandment: „And [the Jews] will build My sanctuary in their midst, and I will dwell with them”. The first shrine which served as repository of the ark was called tabernacle and represented a portable tent-sanctuary. Later Solomon transformed it into a monumental building. The Temple had sacred, political and commercial functions and served as a cultural center for all Jews. Its destruction, however, resulted in the collapse of the whole orderly world of the Jews. Their very existence was jeopardized. The people which had led a peaceful life, the people which treasured the Temple above all did not exist anymore. The Jews became wanderers with no fatherland and no country would accept them for good. The Temple was replaced by the synagogues.