Тази седмица Тората продължава серията, която разглеждаме в последния месец със закони за отношенията между хората. И краят на параша Емор, която четем в момента, сякаш се опитва да обобщи всичко – „И да имате един и същ за странника (гер) и за местния (езрах) – защото Аз съм Б-г, твоя Г-д“.

И от юридическа гледна точка няма по-ясен закон от този – естествено, че всеки без значение от произхода си, трябва да бъде съден по един закон и едни правила – няма по-нормално нещо от това. Имаме ли нужда тогава този закон да ни се казва изрично – не е ли твърде
ясно и логично?

Големият испански равин Рабейну Бахия вижда нещо, по-различно в тези думи на едно отвъд законово, духовно ниво. Думата гер (странник, чужденец) той я свързва с думата гергир (плодче, откъснато от дървото и понесено от вятъра), а думата езрах (гражданин, местен) я
свързва пък с един друг библейски текст от Псалми (37 Псалм), който казва, че човек трябва да е с устойчиви корени като езрах дърво. И Рабейну Бахия се опитва да ни постави двете коренни противоположности – плодчето, откъснато от корена си, носено без ясна посока от вятъра и здраво вкорененото дърво, което дори и най-силният вятър не може да премести. И неговият отговор на въпроса защо този закон изобщо ни е казан е, защото той се опитва да ни каже нещо повече от това, че трябва всеки да съдим по еднакъв начин.

Законът се опитва да ни каже, че за да има хармония, за да имаме една пълноценна личност трябва да имаме и от двете в нас – както
здравите корени и традиции, така и възможността да откриваме нови неща, да се променяме и да се понесем по вятъра.

Така че този Шабат ни пожелавам да се опитаме да изпълним този завет – да бъдем здраво стъпили на земята, но и да се оставим за малко да ни понесе и вятъра… Шабат Шалом.