Параша Бо / פרשת בא
Последната битка в Египет
Парашата тази седмица изглежда малко като трилър. След първите шест наказания миналата седмица, сега мощта на Б-г достига своя апогей. Магьосниците на фараона, които в началото твърдят, че могат да правят същите неща като Мойсей, сега вече се предават. Въпреки това фараонът отказва да пусне еврейския народ да си тръгне, дори и след като град и скакалци (седмото и осмото наказание) унищожават цялата реколта.
Чак след като пада мрак (деветото наказание), фараонът е готов за първи път да се предаде. Една от причините е тежестта на това наказание. Сфорно пише (в своя коментар върху Изход 10:21), че тъмнината е толкова дълбока, че липсва каквато и да е светлина и толкова гъста, че може да се пипне.
Фараонът започва да преговаря. Сцената в Тората ми напомня малко за търговията на пазарите в Израел. Фараонът иска да пусне Мойсей и евреите, но настоява добитъкът им да остане (Изход 10:24). Мойсей обаче не е съгласен. По-рано той съвсем ясно е заявил, че ще тръгне с всички хора и с цялото им имущество или както е записано в Тората (Изход 10:9): „Ще отидем с младите си и със старите си.......с овците си и с говедата си....“ Мойсей е наясно, че ще са им нужни провизии за дългия път. Един хасидски коментар (Иттуре Тора, III, 81) добавя, че моше казва млади и стари, а не стари и млади, защото както едно дете осиротява без баща си, така и един народ осиротява без младежите си. Мойсей вече планира бъдещето. Фараонът отказва.
От гледна точка на фараона е правилно да не приема исканията на Мойсей. По това време не е прието да се дават каквито и да е права на робите или да се изпълняват исканията им. А и фараонът смята себе си за богоподобен и с безкрайна власт.
На края Б-г му доказва обратното. Той показва, че единствен има върховна власт над света. Фараонът никога не е бил дори и близо да равенство с Б-г.
Въпреки всичко фараонът не може да признае това и остава жесток до края, следвайки нереалната си представа, че е недосегаем.
Чак след последното наказание, смъртта на първородните, когато фараонът държи собствения си мъртъв син в ръце, той пуска еврейския народ да си тръгне. Мартин Бубер (в книгата с „Мойсей“ стр. 68) пише: „И тогава...първородният син на младия цар се изгуби в нощта. В най-вътрешната част на покоите си, неутешим, наведен над малкото телце, вече не божество, а обикновеният човек, който е, той внезапно видя омразния пред себе си и изкрещя „Тръгвайте!“.
В историята има много примери за подобно поведение. Всеки път когато царе, диктатори или други еднолични водачи се откъснат от реалността и решат, че са над всичко и са богоподобни, нещата приключват по ужасен начин. Рухването на хитлеровата нацистка Германия е само един от примерите.
Мойсей ни показва, че правилното поведение е обратното: едно дълготрайно общество може да бъде построено само като справедливо общество с общо визия за бъдещето в съзнанието.
_______
Параша Ваера / פרשת וארא
Б-г се представя
Аз не мога да помня имена. Ето защо, когато се запознавам с хората, понякога забравям имената им и когато ги срещна по-късно, трябва да се извиня и да помоля да ми напомнят как се казват. Това се случва най-вече ако човекът е с двойно или необичайно име, което може би дори не съм разбрал първия път. 
В началото на тази седмица в Парашата Бог се представя на Мойсей - всъщност за втори път и с различни имена (Изход 6:2-3): "Бог (Елоким) говори на Мойсей и му казва, аз съм ЯХВХ (така нареченият Тетраграматон, което означава четири букви от азбуката на иврит Юд, Хей, Вав, Хей). Явих се на Авраам, Ицхак и Яаков като Ел Шадай, защото не исках те да ме познават с името ЯХВХ." Това обаче е по-различно от миналата седмица, когато Бог каза на Мойсей, че Той е Ейе-Асир Ейе, въпреки че Мойсей трябваше да каже на хората на Израел, че Ейе го изпраща (вж. Изход 3:14 ). Това име може да означава "Аз съм това, което съм" или "Аз ще бъда това, което аз ще бъда". Повечето коментатори отиват в бъдеще време и казват, че това означава нещо като "Аз ще бъда това, което утре изисква", т.е. Бог е в състояние да отговори на човешките потребности когато и каквито и да са те. Аз лично съм съгласен с това тълкуване. То винаги ми напомня на типичната израелска фраза ха кол йе беседер (всичко ще се оправи). Затова ми се струва, че Бог иска да ни каже, че ние не трябва да се притесняваме, Бог е винаги с нас и Бог винаги ще се грижи за нас. Равин СР Хирш има философски подход. Той разбира името като "Аз ще бъда това, което искам да бъда", подчертавайки свободата на действията на Бог. Арие Каплан твърди, че това означава просто "Аз съм . Аз съществувам". Това трябва да бъде достатъчно, тъй като ние така или иначе не сме в състояние да разберем повече за Бог. Каплан може би уцелва в десетката: в края на деня ние не сме в състояние да разберем кой е Бог. Това ни връща към началото на тазседмичната Параша, където сега Бог говори като "Елоким", споменава "Ел Шадай", но накрая казва, че "ЯХВХ" е вярното име. Това е все пак различно от миналата седмица, когато Той се представяше като "Ейе". Идентичността на Бог е объркваща за нас и ми се струва, че дори Бог признава това, като посочва различни имена. Всички тези имена носят различен образ, нюанс и реалност за Бог. Ние обаче не сме в състояние да го разберем напълно. Ние използваме изрази, за да ни разбират по-добре, с имена като "цар" или "нашият баща", или "вечен". Но отново това са само илюстрации. Истинската самоличност на Бог е далеч извън тях. Вярването в съществуването на Бог е, разбира се, въпрос на вяра. Може да се твърди, че наказанията, които трябва да убедят фараона да ни пусне, имат и други обяснения, като природни феномени например. Може да се каже, че Мойсей е само харизматичен водач и това е всичко. Можете да попитате защо Бог не е дошъл по-рано, за да освободи народа на Израел. Трудно е да се даде отговор, но аз съм повече от сигурен, че Бог съществува и дори че можем да общуваме с Него. Молитвата и диалогът са за мен начини, с които Бог ще научи за нашите проблеми и ще се притече на помощ. Може би не винаги, както бихме си помислили преди, но когато съм на дъното, мога да почувствам, че Бог е там. Точно както евреинът, който се крие по време на Шоа в мазе в Кьолн, Германия, и надрасква на стената: "Вярвам в слънцето, дори когато не грее. Аз вярвам в любовта, дори когато не я чувствам. Аз вярвам в Бог, дори когато има тишина."
Параша Шмот / פרשת שמות
С втората книга на Тората започва и историята на Народа на Израел. Когато Тората говори за Бней Исраел в Изход 1:1, тя има предвид буквалния превод – Синовете на Израел (Яаков). По-късно, например в Стихове 7, 12 и други, значението на Бней Исраел се променя на Народа на Израел – Еврейския народ.
Парашата започва с имената на синовете и общо изброява 70 „души“, т.е. човека. Това обаче са само почти всички мъже, като се добавят жените им, децата и внуците им, слугите им и техните фамилии, общият брой на тези, които се преселват в Египет трябва да е бил вече стотици, ако не и хиляди.
Еврейският народ се развива бързо през следващите поколения, както е записано в Изход 1:7 – „А потомците на Израиля се наплодиха и размножиха, увеличиха се и толкова много се засилиха, щото земята се изпълни от тях.“ Наличието на толкова много думи за „умножавам“ показва, че евреите явно са увеличили доста бройката си и са живеели в просперитет. И въпреки това, както Раби Самсон Рафаел Хирш пише в коментара си върху Тората, евреите остават близко един до друг, като едно семейство и не губят връзката си с еврейските традиции. Затова и текстът на иврит (Изход 1:5) казва, че 70 Нафеш (буквално „душа“) се преселват в Египет, а не Нефашот („души) – множественото число на думата, тъй като всички евреи са били като една душа, като едно семейство, което се държи заедно.
Както често се случва в еврейската история, не всички местни харесват такова развитие. Когато на власт идва нов фараон, той не помни (или не иска да си спомни) многото добрини, които Йосиф и останалите евреи са направили на Египет. За него евреите са твърде просперирали и имат твърде много власт и той иска да ги натисне надолу. Интересното е, че когато фараонът започва с пропагандата си срещу евреите, египетският народ все още ги помни като хора, от които е видял само добро и няма нищо против тях. Фараонът също няма добри аргументи – той просто казва, че евреите са твърде много. Това е изключително интересно, тъй като показва две неща: първо - евреите явно са лоялни граждани и не са направили нищо лошо и второ – фараонът се държи като всеки друг владетел по-късно през историята, който иска да потиска народа си – опитва се да намери друг народ, който се превръща в „парий“ – най-нисшата прослойка в обществото, с която собственият му народ може да се държи зле, за да излее своя гняв и да изпусне парата. В много случаи ролята на този народ се играе от евреите.
Последователността на действията на фараона следва типичния модел на държавен антисемитизъм – първо евреите трябва да плащат специални данъци, след това правата им са ограничени, а на края стават роби. Когато стават роби, евреите получават възможно най-лошото отношение, но когато и това не води до желания резултат, фараонът прибягва към насилие и се опитва да ги избие (или поне част от тях – децата от мъжки пол). От друга страна, като погледнем текста (Изход 1:10) фараонът не иска евреите да напуснат Египет, тъй като са ценни за него и той се нуждае от тях. Тази шизофрения е типична за антисемитите.
Юдаизма гледа на „другия“, на чужденеца по тотално различен начин. Ние трябва да уважаваме чужденците, като и еврейският закон защитава пришълеца. Чужденец, който е уважавал еврейските закони, е имал правото да с засели в Земята на Израел и е бил напълно равнопоставен. Гражданското право и човешките права са неразривно свързани в Юдаизма. Това е и което трябва да запомним от историята в Египет – в Юдаизма няма място за расизъм и изключване на различния.
Параша Ва‘Йехи
Заветът на Яаков и визията за бъдещето
Когато Яаков е на смъртно легло, той вика децата си и им дава своята благословия (Битие 49:1-28). Това е много интересно, тъй като ни казва доста за характера на синовете и съответно за бъдещите племена, които по-късно ще напуснат Египет и ще потеглят към Израел.
Дванадесетте сина са доста различни. Бенямин явно е войн, Иисахар търси сигурност, Реувен 
не е морално стабилен, а Шимон и Леви имат склонност към насилие.
Двама от синовете изпъкват по време на благословията – Йосеф и Йехуда. На тях Яаков говори директно, докато на останалите синове (с изключение на Реувен) той говори индиректно. Тове е свързано с бъдещето.
Яаков разбира, че дори да не е имал идеален живот и да не може да скрие гнева си към тримата си най-големи синове, бъдещето всъщност е важното.
Още в началото на Парашата той благославя синовете на Йосеф (виж Битие 48:13-20, част която също подсказва, че Яаков вече е планирал бъдещето). Сега самият Йосеф и дори още по явно Йехуда са в центъра на благословията.
Още в началото на историята за Йосеф Йехуда е лидер сред братята си и става още по-силех, докато Йосеф е в Египет (виж Битие 37:26-27, 43:3-5, 44:16-34, 46:28). Той е и този, който излъчва истинско великолепие (виж Парашата от миналата седмица). Тове вече ни насочва към бъдещите събития, тъй като племето на Йехуда по-късно става водещото племе в Израел.
Йосеф от друга страна е модел на поведение за всеки Евреин и особено за нас, които живеем извън Израел. Той има добро сърце и прощава на баща си и братята си. Той е лоялен и скромен. Той е космополит, който се интегрира в Египетското общество, но остава свързан с Израел. Става най-добрият управник на Фараона, но никога не отдава успеха си на себе си,а постоянно повтаря, че Б-г го е направил възможен. Той остава евреин, остава част от своя народ и жадува да се върне към корените си.
Точно както синовете на Яаков са толкова различни един от друг, такива са и евреите. Ние не сме монолитната единица, каквато антисемитите ни изкарват. Съществуват ашкенази и сефаради, религиозни, не-религиозни, ортодоксални, либерални и т.н. евреи. Всички евреи обаче са свързани от наследството, договорът с Б-г и еднаквата съдба, които споделяме (Мартин Бубер казва, че евреите сме общност на съдбата). Всичко това едновременно ни обединява и ни предоставя пространство за многообразие и плурализъм.
Ако Юдаизмът иска да оцелее, трябва да се обърнем към корените си и да останем верни на традицията, точно както Йосеф. Но освен това трябва да гледаме към бъдещето и да предадем, подобно на Яаков, наследството си и знанията си на идните поколения, на новите лидери, които искат и могат да поемат тази отговорност – мадрихи, доброволци, учители и равини. Това е призив към всеки евреин да бъде активен. Но не се притеснявайте – Б-г винаги ще помага, както ни учи и историята.
Параша Ваигаш
От изпитание до благословия
Йосиф най-накрая разкрива на братята си кой е и им прощава. Но това се случва чак след като вече е започнал изпълнението на тайния си план да им отмъсти за това, което са му сторили. След като минава време, обаче, Йосиф успява да се справи с чувствата, които таи към братята и баща си.
Йосиф вижда, че братята му са се променили. Те се харесват взаимно, харесват баща си и са 
готови да се защитават един друг. Парашата започва с думите на иврит „ваигаш Йехуда“, което може да се преведе като „тогава Йехуда се приближи“. Съгласно Хасидското тълкувание (Иттуре Тора, т.1) това означава, че Йехуда се е приближил съм себе си и чак когато е бил изцяло себе си, е можел да направи това, което е направил: Йехуда предлага себе си за заложник на мястото на по-малкия си брат Бенямин. Това показва на Йосиф, че Йехуда обича и по-малкия си брат и баща си Яаков изключително много – повече от собствения си живот.
Това позволява на Йосиф да им говори като брат (Битие 45:4-8 и 11): „... аз съм Йосиф, вашият брат, когото вие продадохте в Египет но сега не скърбете и не жалете, задето сте ме продали тука, защото Бог ме прати пред вас, за да запазя живота ви; защото тази е втора година, откак е глад по земята: (остават) още пет години... Б-г ме изпрати пред вас... да запазя живота ви ...И тъй, не вие ме пратихте тука, но Бог, Който ме и постави баща на фараона и господар на целия му дом и началник над цялата Египетска земя... и ще те изхраня там...“.
С разрешението на Фараона, братята му довеждат семействата си и естествено баща си Яаков в египетската земя Гошен, където те се установяват, за да избягат от глада в Ханаан. Яаков е изключително щастлив, че вижда отново сина си Йосиф, когото е смятал за мъртъв.
Йосиф ни показва как да се държиш като mensch (Дума на идиш, която означава „качествен човек“. Въпреки лошото отношение, което е получил от братята си в миналото, той им прощава тъй като разбира, че те са се променили и сега се държат доста различно от начина, по който са се държали в миналото – един с друг, с баща си и с най-малкия си брат. Не винаги е лесно да простим на хората, които са ни направили нещо лошо, дери и да ни молят за прошка. Стореното зло втвърдява сърцата ни. Изключително важно е, обаче, да прощаваме, за да можем да продължим да живеем, да се движим напред а не постоянно да тънем в самосъжаление.
Йосиф проявява също така милост към братята си в период на трудност. Тази история всъщност ни учи на голяма част от основите на Цедаката. Йосиф не дава на другите от съжаление или защото иска да се изтъкне. Освен това той не иска да държи властта и парите си само за себе си. Той дава просто защото може да даде. Така той се обръща не към себе си, а към Б-г, който му е дал таланта и възможността да бъде на власт и да бъде богат и да може да помага на другите – независимо дали са евреи или не (Той помага и на египтяните да оцелеят). За него Г-д превръща една катастрофа в нещо добро. Може би и ние трябва да гледаме на трудните моменти като на предизвикателства, които ще ни отворят врати към нещо ново, към нещо по-добро.
Параша Микец
Парашата за тази седмица обикновено се чете на Шабатът, който се пада по време на Ханука и затова бих желал да я свържа с празника.
Сигурен съм, че всички са запознати с историята на Ханука: Елините искат да унищожат 
еврейската религия и култура, за да елинизират цялата си империя. Те потискат изключително много евреите и това води до избухването на въстание, което приключва успешно. Когато Хашмонаимите си връщат храма, те откриват само една каничка с чисто олио за горене – всичкото останало било омърсено от елините. Олиото било достатъчно само за един ден, но се случило чудо и то горяло осем дни – докато новото олио било готово. Това е и причината да празнуваме осем дни.
Не всички обаче знаят, че Макабейците не са се били само срещу елините, но и срещу елинизирани евреи. В книгата на Макабейците четем следното (I, 2:23-26):“ Един евреин излезе пред всички, за да принесе жертва на идолите на олтара в град Моди’ин...И Матитяху го видя и се ядоса, ръцете му се разтрепераха и гневът му пламна...и той дотича до него на олтара и го уби с меча си“.
Човек може да стигне до заключението, че Ханука ни учи, че интегрирането в чужди общества и/или култури е лашо нещо. От друга страна, на Шабат по време на Ханука в Парашат Микец четем за един успешен модел на еврейска интеграция в чужда страна: Йосиф в Египет. Четем (Битие 41:38-52), че Йосиф се адаптира към египетската култура, говори египетски, работи в египетската администрация, жени се за местно момиче – но същевременно спазва еврейските традиции и обичаи и учи сина си на Юдаизъм.
Точно това е и разликата между Йосиф и елинизираните евреи по времето на Макабейците: Докато Йосиф се интегрира в египетското общество, но същевременно запазва еврейското си самосъзнание, елинизираните евреи са напълно асимилирани, отказват се от религиозната и културната си идентичност и напускат юдаизма.
Но всъщност не съществува противоречие между местното и еврейското ни самосъзнание. Напротив, ние можем да обогатим обществата, в които живеем, с нашето богато културно наследство. А и историята показва, че многообразните и отворени общества, които са приели евреите, са имали само ползи от нас, процъфтели са и са напреднали с развитието си.
Точно както Йосиф използва таланта и знанието си за да организира държавна програма за складиране на храна и с това спасява египтяните по време на глада, евреите навсякъде по света винаги са използвали талантите и ноу-хау-то си не само за себе си, но и за доброто на страните в които са живели. Освен това винаги сме живели според местните закони и обичаи, точно както Талмудът ни учи на принципа „Дина ДеМалхута Дина“, което значи, че законът на страната, в която живеем е винаги и наш закон.
И така моята поука от нашата параша за Ханука е, че можем едновременно да бъдем горди и лоялни граждани на държавите, в които живеем, например на България, да имаме български приятели, които не са евреи, да работив в нееврейски фирми и т.н. от една страна, а от друга да бъдем горди и лоялни евреи и да пазим обичаите и традициите си, които могат да ни предложат страшно много. Нашето еврейско самосъзнание се състои главно от това кои сме и какви сме. Нещо което може да се види и при нашите родители, техните родители, родителите на техните родители и още много поколения преди тях. Няма нужда да се отказваме от всичко това.
Параша Ва‘Йешев
Яаков и неговите синове
Миналата седмица четохме за децата на Яаков и за бъдещите поколения на Есав. Тази седмица ще научим повече за децата на Яаков, за техните съдби и тяхното бъдеще. Тази параша, както и тези от следващите седмици, доста ми напомнят на „Стъклен дом“ или на която и да била добра сапунка. Тези истории включват всичко: конфликти, измами, интриги, вина и нейното наказание, отмъщение, дори и секс, а на края – триумфът на доброто.
Всичко започва със синовете на Яаков. Най-младият, Йосиф, изглежда доста разглезен. Той е най-обичният от Яаков и получава специални подаръци от него. Освен това той е и клюкар и разказва на баща си за всичко, което братята му вършат – а те явно правят доста лоши неща. За капак на всичко Йосеф има два съня, в които той властва над тях, като във втория всъщност и над цялата фамилия. Тъй като е наивен тинейджър, той им разказва за този сън. Логично братята на Йосиф ревнуват, мразят го и само чакат удобен шанс да си отмъстят.
Когато Йосиф е изпратен от баща си при братята си, които пасат овцете далеч от дома, те решават да го погубят. Той, обаче, се спасява. Първо Реувен, за да го защити, предлага вместо да го убиват, да го хвърлят в един дълбок кладенец. Истинският му спасител, обаче, е Йеуда, който предлага идеята да го продадат на преминаващия наблизо керван.
Интересното е, че Йеуда е и главният герой на историята, която следва веднага след тази. В нея Тамар се омъжва за двама от синовете на Йеуда. И двамата умират, но Йеуда, вместо да я ожени за третия си син, от страх че и той може да умре намира оправдания да я остави вдовица, макар и Еврейският закон да задължава третия син да се ожени за нея. Чрез измама (преоблича се като проститутка) Тамар забременява от Йеуда (който също е вдовец по това време) и той е принуден да признае стореното и да се извини за грешката си публично като каже (Битие 38:26): „Тя е…“.
Защо историята за Йеуда и Тамар е един вид вклинена в историята на Йосиф, където не изглежда д й е мястото? Отговорът е прост – двете истории са свързани. Йеуда може и да е спасил живота на Йосиф, но това не го прави добър герой. Той иска Йосиф да е колкото се може по надалеко и лъже баща си, като му показва кървавата дреха на Йосиф като доказателство, че е мъртъв. Както се случва и с Яаков по-рано, самият измамник сега е измамен, всъщност и с дрехата (което не е случайно). Това отваря очите му и го кара да признае грешките си.
Като резултат от това Йеуда става символ за целия еврейски народ – Йеудим. Това ще бъде последното оцеляло племе, от което всички ние и произхождаме. В допълнение към това, синът му Перец ще бъде част от директната родова линия включваща Цар Давид (Рут 4:12-22), което е линията не само на еврейската царска фамилия, но и на бъдещия Машиях.
На какво ни учат тези две истории? На силата на покаянието. Йеуда може и да е правил грешки, но това е неизбежно, всички грешим. Важното е, че той признава грешките си, дори и публично. Съжалява за това, което е направил. Да погледнем в бъдещето – по-късно той самият се предлага за заложник, за да спаси живота на брат си Бенямин, а не както е направил с Йосиф преди това. Това показва още, че Йеуда се е поучил от грешките си и не ги повтаря.
И ние може да грешим. Никой не е идеален. Но важното е да се покаем, да признаем грешките си и да не ги повтаряме. Това определено не е лесно, но Тората ни показва нагледно, как в крайна сметка това ще е за наше добро.
Предизвикателството на помирението
На края на Парашата от миналата седмица прочетохме как Яаков отива в Харан, където работи за вуйчо си Лаван. Наградата му за този труд е разрешението да се ожени за Рахел, дъщерята на Лаван. Вместо това, обаче, той е изигран (не е ли иронично, че след като самият той изиграва баща си и брат си, на края и той става жертва на измама? Виж Параша Толдот) и трябва първо да се ожени за Леа, по-голямата сестра на Рахел и чак по-късно се жени и за Рахел.
Сега, двадесет години след като е напуснал дома си, той решава да се върне.
Изпраща пратеници и подаръци на брат си Есав, но продължава да е силно изплашен, тъй като Есав притежава армия от 400 мъже и Яааков не знае, дали брат му все още не търси отмъщение.
След като прекосява реката Ябок нещо странно се случва (Битие 32:25-29): “И остана Иаков 
сам. И с него се бори Някой до зори…И (му) рече: отсега името ти ще бъде не Иаков, а Израел, защото ти се бори с Б-га и човека и победи”.
На сутринта Есав идва при него. Противно на очакванията Есав го прегръща и целува и двамата се разплакват. Това е началото на една истинска братска връзка между двама братя били в конфликт помежду си толкова дълго.
Промяната на името и помирението между братята са взаимосвързани. Борбата на Яаков със странника символизира борбата му със самия себе си и с Б-г. Докато е свързан с миналото си и се опитва да скрие „тъмните си страни“, той не може да се промени. В момента, в който разбира, че човекът, с който се е борил, е Б-г, той поглежда по друг начин на миналото и настоящето си. Това му напомня, че трябва да се изправи срещу проблемите си и да ги реши.
Новото му име Израел означава „този, който се бори с Б-га и човека и победи“. Но това не е само едно ново име – той изцяло се променя като личност. Тората ни казва, че Яаков е ранен докато се бори с човека през нощта. От сега нататък той започва да куца. Това означава, че самоувереният и успял Яаков вече не е толкова горд, ориентиран към целта и егоцентричен, а става много по-скромен и предпазлив в постъпките си.
Смятам, че Есав е мислел да убие брат си. Защо иначе би дошъл да го посрещне с 400 въоръжени мъже? В момента, обаче, в който той вижда Яаков и осъзнава, че това е един напълно различен човек, който идва с искреното желание да се покае и да започне от начало, Есав няма друг избор, освен да му прости и да забрави направеното от него в миналото.
Двамата плачат зедно. Макар и все още да са много различни един от друг, те вече не са съперници. Разделят се като истински братя.
Знаем много добре, че между братя, братя и сестри и между приятели могат да възникнат конфликти. Понякога те водят до силен разрив и дори до прекратяване на приятелството. След това не е лесно да се направят първите стъпки към помирението, особено ако това изисква да се признаят собствените грешки. От тази история, обаче, можем да научим че такова положение може да остави дълбок отпечатък върху душите ни, точно както в случая с Яаков. В крайна сметка трябва да съберем куража и силите да изгладим нещата – не само заради другия, но и заради самите нас.
Думата на иврит за стълба - сулам - може да се използва и за рампа със стъпала. Тя ни напомня директно за една по-ранна история от Тората - за Вавилонската кула - Битие 11. Хората след времето на потопа - наследниците на Ной - решили да създадат кула към небето, за да си спечелят име и да не би да се разпръснат по цялата земя (Битие 11:4). Ние разбираме това като опит на хората да бъдат като Б-г, да предизвикат Б-г със силата и технологията, която имат и дори да докажат, че няма Б-г. Но те не успяват. В крайна сметка са разпръснати из света и не успяват да открият Б-г.
Параша Ва’йера
Ангелите и гостоприемството
В началото на тази Параша Aшавуа (седмичната порция от Тората) Авраам се среща с Б-г, срещайки трима мъже, които се оказват ангели. Той ги кани в дома си, както е казано: „ Б-г се появи пред Авраам…Авраам погледнал и видял трима души..:Той казал:….не отминавай слугата си” (Битие 18:1-3).
Авраам е изключително гостоприемен. Ангелите му разкриват, че Авраам и Сара скоро ще имат син.
Според еврейската традиция, ангелите са специални създания, които притежават необикновени сили, които обикновено се явяват като нормални хора и изпълняват различни заповеди на Б-г, най-често предавайки Негови послания. За това, думата за ангел на иврит е „малах”, което значи „пратеник”.
Авраам изпълнява изцяло мицвата/заповедта за гостоприемството, дори и да не знае, че тези трима човека са посланици на Б-г. Гостоприемството е основно за Юдаизма и продължава да е в сила и в наши дни. Раби Джосеф Х. Херц ни напомня, че ако родителите и учителите си мислят, че е безполезно в днешни дни да възпитаваш децата си да са дружелюбни към непознатите хора, то те грешат.
Посланиците на Б-г са посрещнати по много различен начин в Содом. Содом и Гомор – сигурен съм, че всички знаем – са въплъщение на градове/общества с лоши обитатели. Следователно Б-г иска да ги разруши, иска да елиминира злото. Въпреки, че Авраам дори спори с Б-г, градът е осъден. Между другото, Б-г не е ядосан на Авраам за това, че не се е съгласил с неговото решение. Независимо от това, Б-г разрушава града, защото в него не живее нито един праведен човек.
Два от трите ангела отиват в Содом да предупредят Лот- братът на Авраам, които живее там, тъй като той е праведен. Лот приема ангелите, но гражданите на Содом се опитват да изнасилят гостите. Лот се отказва да ги предаде и дори вместо това предлага собствените си дъщери, което пак ни показва голямата сила на гостоприемство. И тъй като жителите на Содом отказват, Лот бяга със семейството си от града, който съвсем скоро след това е разрушен.
Контрастът между двете истории не би могъл да бъде по-голям: от една страна щедро гостоприемство,а от друга – омразата към чужденеца. Това отразява нашето общество и показва двете алтернативи, които имаме. Ето го Содом и жителите му, които са богати и властни, но те не искат да споделят това с другите. Не само, че не са отворени към чужденците, но и се отнасят към тях изключително лошо, както Раби Чия казва (Перке де Раби Елиезер 25): „Те си заслужават наказанието и за двете неща: и за неморалното си поведение, и за липсата на любов”. Но Содом изчезва.Обществата, в които хората гледат само себе си, без всякакво чувство на солидарност или се грижат за слабите, трябва да умрат. Богатият и луксозен живот може да бъде примамлив. Честно казано, ние вероятно всички сме като Лот, който решава да живее в съмнително общество, което не го приема истински, но му предлага добър материален живот. Въпреки това, научаваме от историята, че парите не ни правят щастливи. Разбира се, добре е да бъдеш финансово независим, но не трябва да продаваме душите си. Дълбоко удовлетворяващо и възнаграждаващо е да споделяш това, което имаш с другите, да посрещаш гости и да имаш чувство на солидарност със заобикалящите те хора. Тук Авраам е перфектният религиозен модел за подражание, тъй като той може да вижда Б-г в човешки ситуации. Религията за него е не определен брой ритуали и практики, а винаги се върти около хората и техните нужди и перипетии.
Параша Лех Леха
Б-г вика Аврам (името му по-късно се променя на Авраам) и му заповядва: „Напусни земята си, тази, където си се родил и тази, където се намира бащиният ти дом и тръгни към земята, която ще ти покажа” (Битие 12:1). Това се случва доста неочаквано, някак си идва от нищото, след Потопа и след историята за Вавилонската кула. Мисля си, че Б-г се е отказал да вярва, че всички хора ще почнат да се държат правилно, както се е надявал преди. Вместо това, сега Б-г опитва с един човек, който трябва да намери един народ (еврейският народ, мога да Ви издам това отсега), който трябва да живее като пример за цялото човечество (което до сега не е проработило много добре).
Защо е избран Аврам, ние не знаем. Със сигурност, може да се отбележи, че той има силен характер и твърдо убеждение. В свят, в който всички около него се молят на идоли, той е единственият, който вярва в Б-г. (Според. Мидраш Берешит 38:13)
Въпреки това, решението да напусне е много трудно за Аврам, което е отразено в цитата по-горе: „Трудно е да напуснеш страната си и да станеш чужденец на ново място; още по-трудно е да напуснеш рожденото си място, града с всичките познати места и хора, но най-трудно е да изоставиш семейството си. (Перке де Раби Елиезер 26)
Въпреки всичко, той предприема пътуването си, силно вярвайки в Б-г. Пътешествието има и добри, и лоши страни и далеч не е идеално. Той върши добри дела по време на пътуването си, но също така и не толкова славни.
Въпреки това Б-г прави „брит” (споразумение) с него. Б-г сменя името на Аврам с Авраам (баща на много народи) и му обещава да стане основател на велика нация. Също така, Б-г казва на Авраам, че ще има син от жена си Сара, с когото Б-г ще направи вечно споразумение, което също ще е в сила през бъдещите поколения. Това споразумение е подпечатано от брит мила (обрязване) – един от основните и най-важни ритуали на Юдаизма.
Мисля, че можем да научим много от тази история. Първо, тя ни учи да сме искрени към своите собствени вярвания и личност, точно като Авраам – дори и да не е на мода или да не го правят всички около нас. Второ, Б-г е с нас и винаги ще бъде чрез споразумението, символизирано от брит мила. И дори и животът ни понякога да ни изглежда като неприятно пътешествие, Б-г е там за нас. Също така, ние не трябва да сме перфектни, за да бъдем обичани и избрани от Б-г. Само трябва да се опитваме възможно най-силно – не само заради самите нас, но и за децата ни и за бъдещите поколения.